За театъра в татъра

Jump to Comments

Лично разработената, вероятно рехава театрална теория, която ми служи за да оценя интелктуално тази или онази пиеса, има следната логика: ако представлението е добро, то би всмукало вниманието ми в театъра и би останало да отеква в мен дни след като съм станала от място 16 на 15 ти ред.
„Злодеите на Шекспир“ се оказа отлично представление.

Стивън Бъркоф беше брилянтен. Всяка негова реплика, слагаше тухличка в стената на необходимо време мълчание по повод пиесата. Дни по- късно гледах в ума си този или онзи момент от представлението, разгръщах ту „Хамлет“ , ту “ Макбет“ и сънувах Шейлок.

Интерпретацията на Бъркаф бе здраво стъпила върху жизнен английски хумор. За пореден път се уверих, че дълбокия анализ и ясното разбиране на човешката душа изискават умение човек да се смее. Стивън Бъркоф пълнеше цялата сцена с могъщо присъствие. Прояви се като прекрасен мимик, фиксира майсторски внимнието на зрителите си и умело ни води от този към онзи акцент на спектакъла.

От твореца останах щастливо поразена.

От публиката, сред която гледах този моноспектакъл, объркано разочарована.

В края на представлението, на сцената бяха поднесени цветя от министъра на културата. Беловлас мъж на задния ред се разпсува като каруцар: сочно и умело. Държа около пололовин минутна, високогласна реч от попържни, в която пожела разнообразни сексуални удоволствия на Стефан Данаилов и неговата родителка. Публиката все по- силно ръкопляскаше. Може би всички искаха да заглушат грозните думи, да ги изтрият от простанството, като произведат по- силен шум….но злобата даде крила на беловласия господин.
Гръмкият му глас се ря из храма на културата, носен върху вълни аплодисменти.
Някакси този неудобен момент приключи.
На публиката бе съобщено, че следва среща-разговор със Стивън Бъркоф, по време на която всеки зрител може да зададе свои въпроси към големия театрал.
След кратка суета, по време на която на сцената се нареди свита около актьора, ей така за разкош, настана часа на първия въпрос. Неловко се получи, защото една- две минути протяжна тишина никой не поиска микрофона. Млада дама, явно за да измие срама от челата на всички ни, учтиво се представя първо като заимаваща се с право и след това пита дали Бъркоф не се притеснява да представя сериозен автор като Шекспир комедийно.

Все едно някой пусна ток в публиката. Чувствата на тълпата започнаха от смут, в който ясно се четеше „О ужас, оужас- сега какво ще си помисли Бъркоф за нас, българите?“, преминаха през поединично самозададения въпрос „Аз сега как да се рзгранича от това не-умно питане?“ и две секунди по- късно явно всички си бяха дали един и същ отговор, защото в залата мина вълна от неловък присмех.
Според мен, въпросът на дамата не беше глупав, а и ми хареса, че се престраши да сгази първа тишината. Стана ми истински неприятно да рaзбера, за пореден път, че българите на тълпи имаме навик да се срамуваме от себе си. Все си мислим, че се излагаме. Неприятно ми стана и от факта, че почти всеки следващ, хванал микрофона заговорваше първо на английски, а след това вербализираше нежеланието си да дискриминира незнаещите езика и обръщаше на роден наш български.
На сцената имахме прекрасна преводачка, която ловко и умело се справяше с езиковите трансформации.
Личните демонстрации на знания бяха излишни и поради това грозни.

О, нерезумний юроде,
поради що се срамиш да се наречеш българин?

А?

2 Коментара

Filed under въпроси